Кровь заката над лесом пылает,
Словно рана на небе открыта.
Ветер крыльями в пену сбивает
Песню грусти поющее жито.
День измученный тихо сгорает,
Плачет ветер, навеки прощаясь…
Тихий вечер поёт-умирает
Над дорогами, в ночь возвращаясь.
Мы дороги себе выбираем,
А дороги людей выбирают…
Был и я тем паломником к раю,
Был идущим по миру без края!
Еще шаг — и добрался до края!
Путь окончен, не тянется дале.
Кем теперь окажусь я, не знаю,
Но паломником снова — едва ли.
И любил я, да всё разлюбил я,
Даже мамина взгляда не помню.
Всё имел я и всё позабыл я,
Где же счастье, ответит ли кто мне?
В одиночестве к брегу прибило —
Значит, время пребыть одиноко.
Прежде милое станет немило,
Прежде близкое станет далёко.
Все обеты окажутся ложью,
За любови ударами платят…
Ничего не иметь мне дороже,
Чтобы нечего было утратить.
Всяк источник в свой срок истекает.
Всяк огонь, что горел, догорает.
Всякий цвет, что цветёт, отцветает,
Всяк рождённый в свой срок умирает.
Всякий путь для двоих будет узок,
Всяка радость беременна мукой.
Да не будет же встреч и союзов,
Чтобы не было платы разлукой.
Вот и вовсе закат догорает,
Рана в небе почти что закрыта.
Ветер крыльями в пену сбивает
Песню грусти поющее жито.
+ Пътека +
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът — сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка — и ето го края! —
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих —
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш — така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. —
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти — прецъфтява,
туй, което се ражда — умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
…Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…